The Latest

© Anton Kolev
Mar 19, 2014
Не мисли за нея… а в същото време мислите като подплашени изтървани коне болезнено бият с копита и се гонят в тясното пространство между слепоочията. Не мисли за нея… а в същото време спомените трескаво и непрестанно трупат картина след картина, нервите трепкат и се късат, всички сетива се напрягат за отбрана и съпротива! Не мисли за нея… а в същото време писмата изгарят ръцете ми със своите пламенни слова, и едното, и другото писмо, които взимам и отново оставям настрана, отново ги чета и сравнявам, и първото, и второто - докато всяка дума не се запечата в мозъка ми като клеймо! Не мислите за нея… а в същото време аз мисля само за едно: как да се изплъзна, как да се защитя? Как да се спася от напора на страстта, от нежеланите чувства?
“Не мислете за нея”… И аз искам същото и угасям светлината, защото светлината прави мислите твърде будни, твърде действителни. Иска ти се да се свреш някъде, да се скриеш в тъмното, смъкваш дрехите от гърба си, за да дишаш по-леко, хвърляш се на леглото, за да станеш по-безчувствен. Ала мислите не желаят да се укротят, а се разлитат около изтощените чувства като прилепи - объркани и призрачни, те като гладни плъхове се ровят в оловната умора. Колкото по-неподвижно лежиш, толкова по-неспокойни стават спомените, толкова по-възбудено се сменят картините в мрака; ставам и отново запалвам лампата, за да сплаша призраците. Ала първият предмет, който враждебната лампа улавя, е светлият четириъгълник на писмото.
из “Нетърпеливо Сърце”,
С. Цвайг
Mar 19, 2014
Feb 14, 2014 / 54 notes
Feb 13, 2014 / 356 notes
Главата ѝ беше извърната към прозореца, очите ѝ бяха затворени, устните - леко отворени в онази усмивка, която той не беше виждал никога преди това на ничие лице - егоистична, глуха за всякакъв друг повик освен за повика на нейното собствено удоволствие, ужасяваща със силата на удовлетвореното чувствено преживяване и на своята себичност. Тази усмивка беше го преследвала и беше станала за него знак и сигнал за опасност от страна на целия пол. Винаги когато беше с някоя жена, той непрекъснато търсеше тази усмивка или някакъв намек, някакво скрито указание за нея, като картоиграч, който следи за белязана карта, или като войник, който търси мина.
из “Луси Краун”,
Ъруин Шоу
Jan 29, 2014

Не бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие животът не е нищо друго освен един непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени. Всеки път, когато чуя шума на планински поток или грохота на морските вълни, или ударите на сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са връзката ни със смъртта. те са нейният пулс, ударите на сърцето ѝ, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили. Нека да работим с тези промени сега, в живота - това е истинският начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и трудности, но всички те са само възможности, предоставени ни, за да ни помогнат да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените. Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се вкопчваме в нещата. Това вкопчване е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - това не само е невъзможно, но ни причинява същата болка, която се мъчим да избегнем.

Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши - няма нищо лошо в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода; “Колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога да потече масло.”

Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си да уловим неуловимото, са били, в най-дълбок смисъл, излишни. В началото може да е твърде болезнено да приемем това, защото ни се струва непознато. Но като помислим и като продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят. Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме, толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок, именно тогава настъпва промяна в начина, по който гледаме на света.

Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно - трябва да работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и практика; в живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С настъпването на промените ние постепенно ще се научим да разбираме по нов начин; и макар че те се продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. отражението на промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка успешна промяна ние ще разбираме повече и възгледите ни за живота ще стават по-дълбоки и по-обемни.

Да направим един експеримент. Вземете монета и си представете, че това е обектът, в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред, с длан, обърната към земята. Ако сега отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го пускате.

Но има и друга възможност - можете да престанете да стискате монетата и въпреки това да я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще остане в ръката ви. Отпускате пръстите си. Тя продължава да е ваша, макар и вече да не я стискате.

Значи има начин да приемем непостоянството и едновременно с това да се наслаждаме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било. Да помислим за нещо, което често се случва в отношенията между хората. Много от нас изведнъж си дават сметка колко много обичат близкия си едва когато разберат, че ще го загубят. И се вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкова повече другият им се изплъзва и толкова по-крехка става връзката им.

Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го търсим - неумело и тромаво, ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва да се вкопчим в това, което смятаме, че ще ни осигури щастие. Питаме се: “Как бих могъл да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?” Колко често привързаността се бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея са “сувенирите” ѝ - раните на привързаността.

Какво тогава можем да направим за да преодолеем привързаността? Начинът е да осъзнаем непостоянната ѝ същност. Това осъзнаване постепенно ще ни освободи от нейната хватка. Така ще можем да видим какво може да е истинското отношение към промените, по думите на учителите: сякаш сме небето, което съзерцава минаващите облаци; или свободни като живак. Когато капка живак падне на земята, тя никога не се смесва с прахта. Когато следваме съветите на учителите и постепенно се освобождаваме от привързаността, у нас се генерира огромно състрадание. Облаците на привързаността изтъняват и се разнасят и засиява слънцето на истинското ни състрадателно сърце. Именно тогава започваме с дълбоката си същност да осъзнаваме възвишената истина в следните думи на Уилям Блейк:

Този, който привързва към себе си Радостта,

крилатия живот унищожава;

този, който целува Радостта, докато тя лети

ще живее в изгрева на Вечността.

из “Тибетската книга за живота и смъртта”,
Согиал Ринпоче
Jan 10, 2014
photo by me.
Jan 10, 2014

photo by me.

photo by me.
Jan 10, 2014

photo by me.

photo by me.
Jan 10, 2014

photo by me.

photo by me.
Jan 10, 2014 / 47 notes

photo by me.

В аритметиката едно и едно прави две. В любовта едно и едно би трябвало да прави едно, а все пак прави две. Изпитвал ли си и ти някога същото нещо? Изпитвал ли си тази потребност да разтопиш една жена в себе си или сам да се загубиш в нея? Не говоря за животинската нужда от физическа близост, но за моралното и душевно терзание, че не можеш да се слееш с едно същество, да му разкриеш цялата си душа, цялото си сърце и да проникнеш до най-съкровените му мисли. То си остава вечно непознато за тебе. Никога не можеш да прозреш всичките трепети на неговата воля, желания, убеждения. Никога не можеш да отгатнеш макар и съвсем малко, потайните, неведоми дълбини на една душа, която чувстваш много близка. Безсилен си да прозреш тайната ѝ скрита зад две очи, които те гледат бистри като водата и прозрачни, като че ли зад тях не се таи нищо, тайната на една душа, която ти говори през любимата уста, която ти се струва твоя, защото я желаеш много силно. Една душа, която ти отронва една по една мислите си, облечени в думи, но въпреки това остава по-далеч от теб, отколкото звездите една от друга, по-непроницаема от тези далечни светове. Не е ли необикновено всички това?
из “Ивета”, Ги Дьо Мопасан
Jan 4, 2014
Dec 15, 2013 / 3,224 notes
Dec 12, 2013
photo by me.
Dec 10, 2013 / 1 note

photo by me.

photo by me.
Dec 10, 2013

photo by me.